Бангкок, идвам

Отново nа път.

Автор:

Ей ме на, Бангкок, идвам.



Само дето ми е толкова странно, че пак съм с раницата… все едно някаква шизофрения ме тресе – от една страна, сякаш никога не съм спирал, всичко ми е познато, знам накъде да се завъртя, не се замислям за гейтове, посоки, паспорти, вещи… никога не съм спирал да пътувам и ми е толкова елементарно лесно, че чак е плашещо. От друга страна, обаче, изпитвам затягането на някаква спирачка, някаква невидима примка ме души, дърпа ме назад към познатото, към апартамента, към познатите квартали, към познатите кръчми, към всичко безопасно и елементарно удобно. Някакъв страх опитва да пробие отдолу, из под непосилната лекота на битието на пътешественика, и да завладее сетивата – КЪДЕ ОТИВАШ ПЪК СЕГА ? КАКВО ЩЕ ПРАВИШ ТАМ ? КАКВО МУ Е на ЖИВОТЪТ ТИ, че ПАК си тръгнал да гониш дивото ? Там не познаваш нищо и никого !!! Забравил си нещо важно у вас, върни се !!! Къде ти е паспорта ??!!! Уморен си, спи ти се, върни се и си почини !!! У вас е толкова хубаво, имаш всичко необходимо, сега с тази полупразна раница накъде си тръгнал ??!!!


Говори ми Страхът от неизвестното, направо ми крещи на моменти, ама аз си се правя на глух. В крайна сметка това вече съм го преживявал няколко пъти. Знам, че е просто заради излизането от зоната на комфорт. И защото леко съм отвикнал… или по-скоро свикнал с еднообразието, леснотата, познатото, сигурното. И знам, че след 2-3 дена ще отмине, даже и по-малко, след 12 часа ще съм на летището в Бангкок и ще се чудя накъде да хвана, тогава ще се задейства механизма в мен и ще ме закара до хостел, ще изляза с фотоапарата, ще хапна нещо местно (и месно, примерно скорпион) и ще ме обхване треската, която ме бута напред и напред .

 

Знам го всичко това, ама е толкова трудно да го преодолея.

Сутринта едва не си сложих алармата за „още 5 минутки”. След това едва не се върнах назад на летището. Сега съм на Шарл де Гол и пак се улавям как си мисля „Спри се, къде отиваш, иди до Париж, напий се с Боян и утре си хвани полета към София”.

 

Добре поне, че Боянски е на път също сега, та нямам как да се изкуша повече.


Както и да е, стига душеизлияния, да почвам пътеписа, няма сми от повече самонавиване.

 

До мен една надута бабка французойка обяснява надуто на щерка си по телефона как щяла да се опита да изпревари всички на опашката за бординг. И говори редовните глупости, които хората на всички езици говорят, когато се мъчат да убият скуката от чакането, страхът от полета и незнайно още какво. Все едно като го удавят в приказки, то ще изчезне. А опашката за полета се вие доста дълга и на нея хора всякакви – испански хипстъри с кърпи на главите и цветни коси, модерна леля франзузойка с полу-обръсната глава, някакви едри американци с леко дебилни ала-Шварци физиономии), малка сладка евро-азиатка (ама си е повече азиатка, отколкото евро), млад нърд с очила, до него някакъв нацепен батка с анцунг и маратонки за 10 лева. Докато ги описвам, всъщност, опашката минава доста бързо… ще изчакам бабето до мен да се надигне, пък като почне да изпреварва ще мина след нея, като болид от формула едно ще изполвам въздушния и поток.

 

Летището Шарл Де Гол е огромно. Даже е ОГРОМнО. Уж го знаех и преди, ама май преди ги нямаше тези новите терминали, Порти К, Л и М. Цялото това чудо е по-голямо от средностатистически град във Вулгария. Примерно – Козлодуй  Колко градски транспорт има Козлодуй ? май… николко. Ама може и да има един автобус, който ходи до пристанището, където корабът Радецки гордо гние, чакайки да се появи втори Ботев и да го отвлече обратно към Австрия.

А за сравнението с този град, СеДеЖе, тук има :
– ЖеПе гара за градските влакове
– ЖеПЕ гара за ТеЖеВе-то, т.е. скоростният влак
– Вътрешен автобус, който свързва старите терминали
– Вътрешен влак, който свързва старите с новите терминали, въпросните К, Л и М
– Поточни линии, тип ескалатор, ама хоризонтален, които стигат за да свържат центъра на Козлодуй с пристанището (май са 5 км.)

Опашката продължава да се точи, аз пиша доста бавно, загубил съм тренинг…

Освен транспорт, тук можеш наистина да живееш. Нещо като Том Ханкс, който беше заседнал на едно хамериканско летище, защото държавата му България беше спряла да съществува. То и нашата скоро ще спре… дали мога да остана да живея тук ? Ще ми идвате ли на гости? Ще съм на бро ниво, заминаващи, на порта Л (като Любов), до магазина за шоколад, срещу плейстейшъните. Като казах плейстейшъни – тук хората са помислили за всичко : има няколко места с игри от типа на ПлейСтейшън, има ресторанти няколко типа, магазини за всичко, коеот може да се сетите, маникюристки, фризьорски салони, фотьоили за масаж, има места за подремване (но са на изчезване), даже видях и едно пиано, по средата на една от чакалните.

 

По-дяволите, тази баба е наистина бърза. Викнаха за последен път летящите за Бангкок, докато прибера лаптопчето тя беше вече изчезнала. И никаква я няма, никъде не се вижда.

 

Фантомът от операта се премести на летището… обещавам вече никога да не се съмнявам в думите на някое ентусиазирано бабЕ.

 

Самолетът е гигантен. И гигантски. И е егаси животното голямо. Има 3 големи салона втора класа, един първа класа… и целият е пълен. Летят хората, не се шегуват. А аз съм настанен в опашката. Което е доста метафорично някакси – пълен самолет с американци, франсета, тук-там се чува и германски, а на опашката – наш Ганьо Балкански. На 58ми ред, място Л (като Любов,сещате се, нали? ) . Ама сам си го избрах това място, още в София ми го предложиха и аз така бързо и безрасъдо приех, а после се замислих – а ве на всички самолети, които съм виждал да катастрофират, първо им се удря в земята (или респективно в някой планински връх слаш чукар слаш гадно място нависоко и на студено) опашката, после се откършва и всички седящи в нея измират. А главният герой, дето избутва до самият край, той седи отпред, никога в бизнес класа (да кажем „нe” нa мръсните капиталисти) , ама пред крилото поне. Защо ли я послушах ? ??!!!

 

КОПЕУЕ, ИЗУЕТЕХМЕ !!! Това голямото добиче едва се вдигна във въздуха. Уж обичам да летя, особено излитането и кацането, ама сега се заричам – само да се прибера, ще изкарам една тапия за пилот и повече няма да дам на друг да кара самолета.

 

Копеуе, как се клати това чудо. И друса. Ама минАхме облаците, вече страшно нема. Само слънце и облаци, под които се виждат малки ниви, малки градчета и никакъв Париж. Той не влизаше ли в цената ?


Както и да е – сега се потапям във филма, който си харесах – Гравити. Сандра ти Бълок взе Оскар за това нещо май. Или пък не е, което няма да ме очуди. И, О’Прелест, до моят ред седалки е какво ? Тоалетнатааааа… ах, какъв невероятен късмет… или по-скоро как сам се прецаках. Както е тръгнало, ще почакам да сервират обяд на целият самолет, преди да стигне до вече виещият ми стомах.

 

Хайде, сполай ви, няма да се оплаквам повече, че ще спрете да ми завиждате.


Ваш Ганьо Балкански.

 

ПП 1 : Храната дойде първо при мен. Салата от домати, лук, и други зеленчуци, накълцани на много ситно, по мексикански севиче стил. Пиле в сос бешамел и ориз по странен начин , в малка алуминиева форма. Малка бутилчица порто. Малка бутилчица 18.7cl. вино, някакво френско мерло. Две малки хлебчета, малко парченце масло, малко парченце камембер. Малка купичка шоколадов мус. Всички малки неща на света. Съставящи един прекрасен обяд. Понякога много малки неща могат да задоволят и най-големият глад.

 

ПП 2 : Сандра Бълок продължава да е много зле. Става единствено за романтични комедии и нищо повече. А в Гравити е най-големият карък на света. Ако е взела Оскар за този филм, искам да знам с кого е спала за него. Иначе филмът е сниман добре, като за голям екран и без никакъв смисъл.

Присъединете се към нас във Facebook и ще намерите още интересни статии и полезни съвети

Източници на информация за Бангкок, идвам:

0

Коментари за Бангкок, идвам (0)

Трябва да влезете в акаунта си за да коментирате. Вход и Регистрация

Най-четени пътеписи:

Последвайте ни и във Facebook: Затвори